Тишината.

 

 

 

 

 

Само тя остана.
В един момент винаги остава само тя. Когато светлината избледнее, птиците си отидат, вишните на двора с цветовете си се стопят в мрака, заедно със зюмбюлите, здравеца и сливата. Когато луната и звездите престанат да греят, когато заглъхне смеха, времето спре и всичко застине в сивото. Когато люлката не се люлее вече.
Тогава има само тишина.
А ти си на люлката.
В тишината. Край теб всичко е сиво. Светът се върти. Бясно, шеметно, безспир. Само ти си неподвижен. На люлката. И… може би само ти си сив. Вкопчил си ръце в железните рамки, с побелели кокалчета. Може би само ти си в тишината, само ти не чуваш звуците. Може би… Но защо не те виждат хората? Нима си невидим? Или… или пък…
Люлката поскърцва. Не са смазвали пантите отдавна. Само този звук чуваш. И вятъра в клоните на голия храст. Тишината някак се накъсва. Появяват се бледи щрихи. Нещо пари зад очите ти. Нима… Нима са сълзи? Искаш да заплачеш, да ги излееш от себе си, но… Не можеш. Прекалено обгорял си, за да плачеш. Пък и… и… и… Не чувстваш нищо. Няма болка. Просто една тежест в гърдите. И забиващите се кинжали при всяко вдишване. Какво става? Не можеш да си поемеш дъх, причернява ти, падаш на колене и… изведнъж слънцето те залива и с него идват и смеха, и птиците, и хората, и трафика по булеварда. Ти лежиш в купчина листа. Миришат на гнило. Ставаш. Някой те пита дали си добре. Просто се усмихваш и продължаваш по улицата с ръце в джобовете. Усмихваш се, а вътре в теб е… тишина. Няма нищо. Всичко си е отишло. Обгоряла празна черупка. Това е всичко, което е останало. Сядаш на скалите  и разлистваш старата тетрадка с разкази и стихове. Хранилище за думи. Разгръщаш страниците и се зачиташ. Стигаш до там, където писахте двамата. Колко различни са почерците. Твоят е някак си несигурен и замечтан, леко одърпан дори, а неговия равен и студен. Прочиташ написаното и… не изпитваш нищо. Дори и носталгия. Нищо. И осъзнаваш колко много времето е взело от теб. Неусетно при това. И разбираш, че капацитета на човешкото сърце не е безкраен, макар при всеки да е различно. Има си своя предел, след който… след който идва тишината. Захвърляш тетрадката и лягаш по гръб на студените скали. Взираш се в небето, но какво може да видиш… нищо почти, светлините от града греят долу и замазват бледите звезди. Само луната, мръсножълта, се завива с парцаливите дрипи на облаците.
И се питаш защо се стигна до тук, как стана така? И като се замислиш, разбираш, че вината е твоя. Защото който първи свали картите, винаги губи. А ти винаги си ги свалял пръв. И винаги си губел. А залогът… залогът е бил винаги огромен, защото си залагал част от себе си, докато не е останало нищо. Нищичко. Или съвсем малко, но скрито някъде дълбоко, чакащо за катализатор да се възстанови подобно на хидра и да запълни празното и обгорялото, само за да бъде отнето отново. Докосваш с върховете на пръстите си тревата. Не ти доставя удоволствие. Магията някак си е отишла. Може би… ще се върне един ден. Може би. Когато намериш своя пристан. Ако имаш такъв. Когато престанеш да си объркан и разбереш какво искаш и не се луташ вече като пеперуда в мрака.
Надигаш се и сядаш на скалите. Провесваш крака долу в бездната. Пак отваряш тетрадката. В сумрака се мъчиш да разчетеш нещо. Думи. Хиляди думи. Думи, които нямат стойност. Защото зад тях никога нямаше действия. Те никога не еволюираха в действия. Рикошираха в стената на безразличието и се стопиха в тишината. Останаха празни черупки, като грахови шушулки без грахчета. Значението им си отиде. Откраднаха го от тях и го убиха. Свидетели на убийството бяха точките и запетаите, но какво показания може да даде една точка? Никакви.
И взимаш гумата и търкаш по думите, триеш ги с хиляди, късаш листовете, разпорваш изреченията, трошиш строфите, докато не изчезнат хилядите празни черупки и не останат само белите листа. Празни, без запетайки дори. И се питаш дали всъщност я имa онази любов от приказките, макар да знаеш,че я има, и се чудиш кога романтиката еволюира в романтицид и се превърна в отрова, в халюциноген, може би. И нима всичко е една химера? Един мираж, Фата Моргана? И не е ли любовта, чувството, с което най-много се гордеем, което вярваме, че ще спаси света, това, което ни наранява и унищожава най-много?
Стоиш пред празната тетрадка, пред изтритите листи с химикал в ръка и се чудиш. Защо, когато свалиш картите, винаги губиш? Защо винаги трябва да се играят игри, да се блъфира, да се правят залози – не може ли просто… всички да свалят картите и да кажат какво искат? Не може ли… нещата да са по-директни, защо винаги биват премълчавани или предъвквани. Стоиш и се чудиш защо хората си правят света по-труден.
Въздъхваш. Пред теб е бездната.
Стисваш химикала и написваш една-единствена дума на празния лист. Ставаш и си взимаш чантата. Бавно слизаш надолу. А на скалата, захвърлена върху покритите с графити камъни, лежи тетрадката, с накъсаните и изтрити страници, които вятъра разгръща със съненото си дихание. И там, сред тях, потънала в тишината, има само една дума.

„НАДЕЖДА“