пристан

 

Живея скромно, със мечтите ми.

(една каляска с два пребити коня)
и още помня синьото в очите ти
(като река, изтичаща от стомна)
Преливаше в зениците ти нежност,
от усните ти капеше надеждата,
и ме обичаше (повече от нея),
но с нея беше свикнал да живееш.
И идваше, но само във съня ми,
да ми доказваш колко ме обичаш,
а аз стоях и стисках зъби,
да не изкрещя, че силно ме привличаш.
Превърна ме във бряг на който идваш,
щом ти е дотеглано от фалша
и гмурваш се в обятията ми, не питаш…
спонтанно казваш „да играем салса…“
Изтича през ръцете ти умората,
по устните личи, че с мен си истински,
но щом настъпи време да си ходиш,
трпериш, сякаш връщаш се в безсмислието.
Не искам да съм „другата“ с която
да споделяш само тази сметка.
Искам да съм твоята приятелка,
искам с мен да бъдеш вечно…